Мислих доста по този така важен за мен въпрос…
От много време мисля по него.
Преди месеци преживях някаква криза, вероятно тъй нареченото ПНМК – преходна недостатъчност на мозъчното кръвообращение – и за около час се опитвах да напиша кратък текст, но правех ужасяващо много грешки – и логически, и синтактични, и в изписването на думите – да, ужасих се! Аз, писателят, който пише непрекъснато от 30 години изведнъж да забрави как се прави това, поради някакво увреждане на малка частица от теменната част на мозъка му! Ужасно е! – казвах си. После, както съм свикнал в най-мрачните мигове, се усмихнах и си казах, че това ще бъде добър повод да се стегна и да развия по-добре други свои способности; ще има борба – а това е добре за всеки творец! После изпих един ксанакс, успокоих се и способността ми се върна. Може би се върна способността ми да пиша глупости, помислих си, че може би всъщност съм си въобразявал, че съм писател, а всъщност да съм бил през цялото това време един досаден графоман (случват се такива работи!) – но все пак пишех уж “правилно” и без груби грешки.
Но желанието за писане не се върна. Всъщност – дадох си сметка, че то намалява от доста време прогресивно. И настоящата криза представлява – някак символично – кулминацията на това нарастващо нежелание. И се замислих отново – откъде идва това, откъде идва…? И ми дойдоха две три идеи. В наше време…човекът на изкуството, творец, артист или въобще…ще го нарека "ексхибоман" (сега измислих този термин – за човек, който има мания да се показва, да прави еxhibitions – изложби, представления, да изявява себе си – но в никакъв случай не е ексхибиционист)…та той…когато доживее време, в което говоренето и писането стават все по-трудни, по ред причини, първата от които е масово разпространеното безразличие към сериозното говорене (писане), което се развива за сметка на засилен интерес към глуповатото, сладникавото, повърхностно злобното, профанното;
и второ – усилената цензура от страна на политически-коректните, които за наш ужас са предимно непрофесионални, доброволни, цензори-ентусиасти – но това ги прави още по-стръвни и зли…
и трето – бруталната комерсиализация и меркантилност на всички, които съпътстват писателя в творческия му път и се очаква да подпомагат творчеството му – издатели, разпространители, книжари, която води до безразличие от тяхна страна към всяко сериозно и задълбочено писание, отново – за сметка на пошлото, скандалното, куриозното и грубо-комерсиалното…
и така – от писане артистът, ексхибиоманът, ако ще да е съвършен творец – се отказва…и лека полека преминава към по-трудното за цензуриране рисуване. Което, също така, по-умело прокарва идеи и теми, които могат да присъстват, но цензорите да не ги забележат.
И така…
Ура за рисуването!
Калин Терзийски
