Една нощ сънувах как един стар, достолепен писател, изпълнен с чувството за своето огромно и непоклатимо патриаршеско достойнство, мъжествен, с добре формиран с целенасочени, а и неосъзнати усилия характер – корав, но благ, показно мъдър и подходящо преживял какви ли не страшни тегла и велики възходи в живота си – точно толкова, че да затвърди собственото му, а и на другите мнение, че е велик – ми казва, че съм "единственият български писател, стъпил върху скала".
Може би след Иван Вазов.
След това ме нарече "писателят клошар", а след това започна да ми се подиграва – обсъждаше гласно (странно, в съня ми общувахме в гласовия чат (не знам дали така се казва) тоест – говорехме на микрофоните на компютрите си, не един на друг) голямото ми пристрастие към Бийтълс, наричаше ги детински, романтични глупости, надсмя се с весело злорадство, каквото може да си позволи само такъв много стар и величав човек – на литературните ми знания и ме нарече "читател на Тримата мускетари", рече ми – остани си при Бийтълсите и при д`Артанян, мойто момче, при твоите неграмотни ученически глупости…какво си чел ти? Аз, сънувайки и донякъде – осъзнавайки че сънувам – се гърчех от неудобство – изпитвах голямо уважение към този мастодонт на литературата – и се опитвах кротко и непохватно да се защитавам, обясних му, че съм чел не само Тримата мускетари, но и Хайдегер, Сартр и Ролан Бард (което беше невинна лъжа, – Ролан Бард така и си стоеше сам и едва наченат на една полица в стария ми апартамент, сред будистки и психиатрични книги), опитвах се да се защитя, че чета много научна литература – и история, и физиология, и невронауки, и лингвистика – но той подминаваше кекавите ми оправдания с презрение и се хилеше високомерно. След това с горчивина каза, че имало толкова по-достойни от мене да бъдат "толкова превеждани в чужбина" – аз наистина, с неудобство и дори лек срам, в съня си си спомних, че книгите ми са превеждани на дванайсетина езика – продължи, че просто съм едно нагло, напористо комунистическо изчадие, което измисляйки си някаква драматична легенда за живота си, е направило впечатление и някак се е промушило между капките и е станало известно напълно незаслужено – с глупава, невежа напористост. Аз се опитах да му кажа, че макар и да беше отминал комунизма, остатъците му бяха твърде силни и сега техните пък остатъци са все още на власт – и в борба с тях – да речем с правителството на Жан Виденов или с култа към старите комунистически писатели като Н. Хайт. аз съм бил два пъти осъждан от българския съд – така че няма как да бъда наречен комунистическо изчадие или както там ме нарича.
Но той сякаш знаеше, че имах дядо комунист, но сякаш пък не знаеше, че въпреки, че беше извънредно предан комунист, този мой дядо, този светъл човек живя до раждането ми в 1970-та с цялото си голямо семейство от деца и внуци в една едноетажна, със спукан покрив, подгизнала и пълна с пълзящи по стените голи охлюви къщичка, която в миналото е била негова дърводелска работилница, а след това получи правото да си купи (!) апартамент на отнетата земя на баща му и така до края на осемдесет и три годишния си живот изплаща една гарсониерка, в която живееше с баба ми. Ето такъв комунист беше той, а също и такъв, който даваше пари на пияниците (сам той пълен въздържател), но винаги – с гореща молба-настояване да спрат да пият и да бият жените си. И също – човек, който казваше с небрежна властност на баба ми, когато тя имаше някакви еснафско-собственически претенции – когато всички се оправят, Гино, и ние ще се оправим! Но за стария, мастит писател аз си бях мръсна комунистическа издънка – той не се интересуваше от детайлите – като истински консервативен демократ, той имаше нужда да сложи етикет и да мрази. Всичко това – в един сън.
След това, все още в съня – аз си дадох сметка какво е имал предвид, казвайки, че съм единственият български писател "стъпил на скала" – той искаше да каже нещо като "стъпил на гола скала, без никакви наноси от знания, тръгнал от нищо, от пълното, голо невежество, без никакво литературно или хуманитарно знание, което с хумуса си да обогати писането му". Стана ми и смешно и тъжно и исках да протестирам, но съня има своя логика и като че ли тя позволява само обвиненията, но не и защитните пледоарии.
Накрая този величествен стар слон на литературата изтърси, че такива като мене трябва да бъдат морално унищожавани, защото профанизират и принизяват българската литература. Прищя ми се да му кажа, че цели поколения писатели, пред които той се прекланя, са правели точно това, а сега са определяни като класици – пишейки в един преднамерен, угоднически спрямо селските вкусове на властващите маниер – непрекъснато и само за българското село. От което са избягали като деца и което вероятно са сънували с ужас в кошмарите си – представяйки си в съня, че ги връщат в това ми ти "родно българско село". Та нима те – искаше ми се да извикам в съня си – не са принизили българскака литература – обръщайки се към стилизирания, абсолютно кух, маниерен пасторал: с кравички, сеитби, вършитби, тютюнец в джоба, сълзи в очите насред нивичката – все неща, които не са ги интересували и които са пишели в един стандартизиран и далечен на действителността стил, за да угодят на масовия стандартизиран и профанизиран вкус?! Докато Сартр и Кафка, Джойс и по-късно Гинсбърг са описвали невероятно сложните взаимодействия между съзнанието и действителността, нашите "класици" са пишели за джебове пълни с лют тютюнец и ширнали се нивици – тоест – за неща, от които са избягали, които не са били част от битието им – защото са преживяли животите си между София и Париж или поне Москва. Пушейки (поне по-късните) марлборо и пиейки държавно-доставено уиски бяло конче. Но в съня ми не бях чут.
Чуваше се само смехът и презрителното сумтене на стария писател-титан. Той беше моят Обвинител.
Когато се събудих бях толкова стреснат и уплашен, и развълнуван в най-лошия смисъл от този сън, че останах под влиянието му цял ден. Към обед вече бях стигнал до извода, че бушуващото ми Незъзнавано е сътворило един обобщен образ на "стария писател", на "Обвинителя" – който беше събрал в себе си всичките ми собствени страхове, съмнения, упреци към себе си, извори на ниско самочувствие, язви в душата ми и подозрения към личната ми стойност. Беше фигура, облечена в кожа и запълнена с моите лични, неосъзнати или полуосъзнати болки и себеотвращения.
Към следобеда седнах, и реших да опиша всичко това в малък разказ. Но от мрачно, тревожно вълнение, аз направих някакви глупости, натискайки неподходящи клавиши – хоп – излязох от профила си във фейсбук. И след малко открих, че не помня паролата, че не мога да се върна в него с всички възможни опции за "забравена парола" – и въобще – край! Край на един профил! Някак полу на шега го усетих като смърт на нещо, на…дори като смърт на човек – та този профил беше Аз за много и много хора – а къде живее човек освен в тялото си, където не е съвсем сигурно, че живее – ами в очите и умовете на другите хора. И ето – сега този, живеещ чрез Другите беше "затворен" – тоест – погребан. Беше умрял. Стана ми мъчно. След това си казах – ще си родя нов Аз. И си създадох нов профил. Все пак чрез тези профили аз допълвам извънредно скромния си писателски доход – си казах, вече съвсем буден и затова – противно практичен – та аз продавам картините си и каня за литературните си събития чрез профила! Той е нещо като второ, че даже и първо мое Битие! И ето – сега немалко от вас са приятели и в новия ми профил. Но аз случайно открих паролата на този – бил съм я записал в телефона си – като телефон – с име Парола Булг. Тоест – парола на профила, на който името ми е изписано на Български! И днес се върнах в него. Помислих си – Лазар се върна от мъртвите – и срамежливо се засмях. А в ъгъла на полуосъзнатото пространство, всред странните и оплетени връзки на мозъка ми, си седеше старият мастит писател – като мрачен спомен – и се хилеше и сумтеше, готов отново да се появи и да ми каже Кой съм. Аз махнах с ръка, седнах и написах това, което сега прочетохте. Това беше една малка Ай Ти случка. Ай Ти означава на чист български "информейшън технолоджис". Хубав ден.
Калин Терзийски