„ЕМОЦИОНАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ТВОЕТО ДЕТЕ
Е МНОГО ПО-ВАЖНО ОТ ОЦЕНКИТЕ МУ В УЧИЛИЩЕ“.
Да кажеш, че чувствата на учениците са по-важни от оценките им, е все едно да кажеш, че радостта и душевната хармония на футболистите са много по-важни от резултата от мача. Или тези на войниците – от конкретния изход от битката.
Но това е закономерният завършек на либерализма. Детето е превърнато в особен вид личност над чиято душевна хармония трябва да трепери цялото общество, без да се интересува дали самото дете се нуждае от това и дали това е най-доброто за него. Стига се дотам, че сакън да не увредиш детската душа (доста жилава по принцип), оставяш институцията на заден план. А едно време институцията (училището) вдъхваше респект и много рядко отговорните и загрижени родители си позволяваха да кажат на детето си, че училището и учителите не са прави. Днес, от няколко десетилетия насам, те не са прави по подразбиране. И това убеждение е въпрос на свобода и гражданско достойнство.
И ето че всяка трудност, всяко изпитание, пред което се изправя детето по пътя на личностното си изграждане, започва да се разглежда като посегателство срещу достойнството му. По този начин детето се научава да избягва трудностите, усилието, напрежението на волята, докато стигне до оня момент, когато като студент намери за много по-естествено да купи дипломата си, отколкото да я заслужи с труд. И така стигаме до абсурдната реплика от онзи виц: „Като знам какъв инженер съм аз, мога да си представя ти какъв си лекар“.
Иван Стамболов