Никой не се сети да припомни, че се навършиха 30 години от първата копка на жп линията от Скопие към София
В Северна Македония страхът от тайните служби на Тито все още е жив
В петък имах много приятна среща с приятел, мой връстник от Скопие. И той като хиляди граждани на Северна Македония бе използвал трите почивни дни по повод 11 октомври – националния им празник, за да дойде в София на профилактичен преглед в една софийска болница.
И той като много други отвъд границата вярва на тукашните лекари повече, отколкото на своите в Скопие. Ама и какво се чудя, по време на кореспондентските ми мандати в Скопие на два пъти ми се наложи да се консултирам при местни лекари за някакви проблеми със здравето. И двата пъти, когато разбираха, че съм от България, искрено ми препоръчваха – качете се на колата и отивайте в София! Така и направих.
Моят приятел през целия си живот е работил в туристическия бизнес. Водил е много групи от страната си на екскурзии или на курорт у нас. Двамата си припомнихме една история, която той обича много често да разказва. Гостувал в Боровец на покойния вече някогашен легендарен самоковец – председателя на Съюза на българските автомобилисти Георги Янакиев.
Приказвали си нещо приятелски, когато в заведението влязъл Петър Попангелов – друга самоковска легенда, само че спортна. Жоро Янакиев решил да представи скиора на госта си от Скопие, когато онзи, моят приятел артистично-гневно казал: Ти ли си този Попангелов, заради когото имах толкова неприятности? Да, аз съм, ама за какво става дума. И човекът разказал следната история, която отново си припомнихме със смях и тъга онзи ден, 11 октомври, измисления Национален празник на Република Северна Македония.
Най-голямото зимно спортно състезание, което от години се организира в Северна Македония, е надпреварата по ски алпийски дисциплини за купата на Шар планина. Тя се провежда в курорта „Попова шапка“ навръх планината. Като човек от туристическия бранш, опитен в рекламата, организаторите му възложили да изработи проект за основния плакат за състезанието. Търсил, търсил, и намерил една страхотна снимка на Петър Попангелов от някое от участията му в проявите за Световната купа.
„Нямаш представа каква красота беше. Той взима завой на милиметри от коловете, целият е напрегнат и устремен, снегът, който под него лети на два метра нагоре, страхотен кадър, ти казвам. Като специално направен за състезание по алпийски ски, пък и скиорът не се вижда много ясно, каска, големи очила. Видях го и веднага го харесах. Сложихме логото на проявата, написахме каквото трябва и хайде в печатницата. Потривам доволно ръце и чакам да ми се обадят да отида да взема плакатите, за да почна да ги разлепвам… Докато чакам, се чука на вратата. Влизат двама, с костюми и вратовръзки, и питат за мене. Да, отговарям, аз съм. Вадят служебни карти, ама не ги отварят широко, а така, някак си полуотворени, уж дискретно. Театър ще ми разиграват, веднага разбрах откъде са – от една институция, за която само като си помислиш, настръхваш. УДБ-а, вашата Държавна сигурност. Вие ли сте авторът на плаката за Купата на Шар планина? Аз съм. Кой ви каза да слагате на него български скиор? Никой, просто кадърът ми хареса, ето вижте, красив, смислен, естетичен, привлекателен. Ние нямаме ли си скиори, та ги търсите в България. Ще го смените и ще сложите Боян Крижай. Словенецът тогава бе звездата на алпийските ски в СФРЮ. Ама, той дори не се разпознава, просто един състезател, как да го сменя. Стига, казахме. Боян Крижай, никакъв българин. После няколко пъти ме викаха при тях, та си проклинах майчиното мляко“.
Това е историята. От нея става ясно, че времето, през което се е случила, е в бившата СФРЮ, която отдавна вече не съществува. Но страхът от тайните служби на Тито и до днес не е отминал, въпреки че вече 33 години Северна Македония е суверенна и независима държава, въпреки че бяха правени опити тези институции да бъдат реорганизирани и реформирани. Страхът си остава.
На следващия ден, събота, 12 октомври, отбелязахме тридесет години от първата копка на жп линията от Скопие към София. Малко пресилено използвах глагола „отбелязахме“, защото никъде не прочетох някой да говори за този проект, стартирал тържествено, постепенно облечен в политическа дреха, на няколко пъти замразяван и стопиран, за да стигне до сегашното време, когато новите власти в Скопие да го използват като геополитически инструмент в отношенията си с България. И то тъкмо когато най-после значението на жп връзката между нашите две държави като част от Коридор № 8 получи истинската си стойност за потребите на НАТО. Толкова пъти писах за това, толкова пъти политиците от двете страни на границата се кичеха с обещания и изричаха заклинания, дори два или три пъти първа копка направиха, но какво от това?
Някои от тези заклинания станаха емблематични по своята демагогия и фалшив и празен патос. Като онова изречение на тогавашния премиер на Република Македония – социалдемократът Бранко Цървенковски, който на същия този 12 октомври 1994 г. край село Гиновци каза: „Ще мине година и първият влак от Скопие ще влезе в гарата в София“! Ще остане и с безспорната политизация на проекта, която започна от същия този Цървенковски, който чрез него се опитваше да флиртува и да спечели гласовете на онези негови съграждани, които през първите години след откъсването от Титова Югославия таяха надежди за сближаване с България.
Гласовете на тези хора бяха нужни на Цървенковски в предстоящите само след две седмици тогава парламентарни и президентски избори. Както се казва, проектът бе заченат в лъжа, така си мина през тези три десетилетия, и както виждаме, и днес служи за разменна монета на новите власти в отношенията им с България. Със същата демагогия, със същия популизъм, със същата преднамереност, независимо, че става дума за хора от друга политическа окраска, различна от онази от първата копка на Цървенковски. Но пък лично за мен, извън тези „патриотични игри“, като най-скъп и искрен спомен ще останат думите на тогавашния шеф на предприятието „Македонски железници“, който дойде и тихо, на ухото, да не чуе някой друг, ми каза: „Господине Филипов, това събитие ние, македонските железничари чакаме повече от 70 години“. Точно толкова време, колкото са първите опити на българската държава да направи жп връзка със своите сънародници край Вардар. А само след три месеца въпросният човек бе уволнен.
Но не всичко е загубено. Особено когато има хора със сърца и енергия да работят за сближаването на хората от двете страни на границата. Като съпругата на доскорошния ни посланик в Скопие Ангел Ангелов – Биляна, която през цялото време на мандата на мъжа й участваше или ръководеше различни хуманитарни кампании. Като тази в подкрепа на деца със синдром на Даун. Вече в София, Биляна пренесе грижата и енергията си у нас. В четвъртък, 10 октомври, само ден преди Националния празник на Северна Македония, деца със синдрома на Даун от Скопие, заедно с родителите си гостуваха в София като част от кампанията на госпожа Ангелова и Фондация „Българска памет“. Чудесни два дни за гостите от Северна Македония, за да се видят със свои връстници, да поговорят, дори и футболен мач да изиграят. Кой победи ли? Има ли някакво значение. Добре, че не се намесиха политици, та да развалят истинския празник. Не онзи, измисления.
Автор: Костадин Филипов
trud.bg