Елегантната и аристократична актриса Кристин Скот Томас влезе в световните заглавия след като сключи втори брак преди дни. Тя е на 64 години и в превъзходна форма. В света на киното и телевизията Тома също е страшно активна. Тя участва в сериала “Куци коне”, а българската публика очаква и филма “Жената в замъка”.
Кристин е една от най-елегантните и уважавани британски актриси за последните три десетилетия. Нейната дълга кариера е стриктно свързана с триумфите на английското кино и е превърнала името на Кристин в запазена марка за качество – на сцената и на екрана. Още на 19 тя напуска добрата стара Англия и заминава за Париж, където се влюбва във френски доктор и му ражда три деца. Тя разделя времето си между Франция и Острова. Говори френски и внася парижка елегантност, изящност и усещане за стил в родината си. Кристин Скот Томас редовно попада в класации за най-добре облечени актриси на планетата. В престижната биографична драма “Най-мрачният час” тя прави великолепна роля като Клементин – стилната и силна съпруга на Уинстън Чърчил.
– Кристин, след толкова дълга кариера на сцената и в киното Вие оставате дистанцирана от Холивуд. Защо не се преместихте за постоянно в сърцето на развлекателната индустрия?
– Бях там само за един филм и останах не повече от четири месеца. Прекарах си прекрасно, работих с интересни хора като Кевин Клайн по филм “Къщата на живота ми”, режисиран от Ървин Уинклър – чудесен човек. Но в Холивуд актьорите са сякаш обществена собственост. Много странно усещане. Винаги съм успявала да водя много балансиран живот, но това според мен се дължи на факта, че взехме решение да си останем в Европа. Аз съм прекалено крехка за света на Холивуд. Тази система щеше да ме смачка. Не притежавам достатъчно амбиция и не съм агресивна, не мога да се боря за роли и да се състезавам с конкуренцията. А конкуренцията в Холивуд е жестока, там ситуацията е радикално различна.
– Липсва ли Ви реалността на киното, когато не снимате?
– Липсват ми снимачните площадки, атмосферата, участието на всички в едно колективно усилие. Липсват ми и репетициите за роля в пиеса, както и излизането на сцена. Харесва ми, въпреки че е ужасно изтощително. Щастлива съм когато не работя.
– Над какви проекти работите в момента?
– Винаги съм искала да режисирам и в момента работя да осъществя това свое желание, но все още има път за извървяване.
– Как се подготвяте за потапяне в персонаж?
– Това е естеството на моя занаят – актьорското майсторство. Нашата професия разчита страшно много на техническите елементи от производството на дадено произведение – театрално, телевизионно или филмово. Например, за ролята на Клементин Чърчил беше много важно да успеем да пресъздадем нейния личен стил. Тя е била една изключително елегантна жена, но с много строго индивидуална, дори уникална, естетика. От дрехите и прическата, до позата и походката. При подготовката започнахме с косата. Тя е имала някак странна прическа, архаична, немодерна, като от друга епоха. Вратата, през която може да се намери един персонаж и да се пресъздаде ефектно и ефективно е изградена именно от физическите, материалните неща – главата, костюмите, обувките, пръстените.
– Имате ли предпочитани свои превъплъщения?
– Несъмнено да изиграя централния персонаж от “Електра” на Софокъл беше едновременно предизвикателство, приключение и признание. Беше нещо невероятно. Играх в трагедията на сцена през 2014-а и пазя скъпоценни спомени. Бих казала дори, че това изпълнение е най-важното за мен в цялата ми кариера. Благодарение на ролята си в “Електра” на Софокъл успях да приспя много от личните си демони. Успях и да изкарам желанието да играя в трагедии от себе си. Беше важно. Вече не искам да участвам в трагедии, просто не ми е интересно. За мен “Електра” беше дар.
– Кое е по-добре за Вас – да сте филмова звезда или театрална актриса?
– Не съм сигурна. Това е все едно да ме питат да избирам измежду две деца. Със сигурност не бих могла да понеса мисълта някой да ми каже, че вече не мога да участвам във филм, но преди четири години бях на прага да се откажа от киното завинаги.
– Защо?
– Защото дълбаенето в личните ми емоции и преживявания ми дойде в повече в един момент. За “Английският пациент” на Антъни Мингела от 1996-а година постоянно ровех в собствените си страхове от изоставяне с идеята да ги изведа на повърхността и да ги демонстрирам пред камерата. Това е задачата ти в един филм – да си сграбчиш емоциите и да ги покажеш на преден план, а после режисьорът ще избере и вземе това, което пожелае. Усещането, че си изцяло в чужди ръце и нямаш контрол над собственото си творчество е много силно в света на киното и това може да подейства демотивиращо на актьорите.
– Това не се ли случва в театъра?
– Там процесът на работа е различен – в театъра откриваш нещо от себе си и изграждаш върху него. Там използваш тялото си, влагаш всичко и създаваш цялостно завършено произведение. В театъра си пред публика, която ще чуе репликите ти по един начин в понеделник и по съвсем друг начин в сряда. Задачата на актьора в театъра е да заведе публиката там, където поиска да ги заведе. Много различно от киното.
– Защо искахте да станете актриса?
– Не знам. Аз произхождам от военно семейство от средната класа. Майка ми винаги е искала да бъде актриса. За мен, предполагам, е било важно още от ранна възраст да изследвам нови територии и да се опитах да узная какво е да бъдеш някой друг.
trud.bg