Снощи в Кюстендил, в навечерието на Деня на народните будители, казах, че всеки си има личен будител. И дадох пример с кака Стоянка, която, като бях дете, дойдеше ли вкъщи, и почваше да ми чете книги.
Казах и още, че книгите ми са били в един голям плетен панер, който се въртеше, и която книга се падне – тя се четеше.
Тази работа с личните будители е не по-малко важна от тази с „държавните“, с народните будители. Напъвам се много, но все повече губя границата и ми се омешват в едно революционери, възрожденски просветители и учители, борци за каквото си искате, но най-вече за народна свяст.
Народните будители са сигурно нещо като големи небесни тела – слънца, луни, комети. Но на звездното небе трепкат милиарди малки светлинки – ту трепкат, ту се сливат, но няма начин да нямат своето конкретно предназначение. Имат конкретна светеща мисия. Дали светят за нас, хората, или за рибите в реката, или за вратлетата на фиданките, или по перата на щъркелите, или в копитата на елените – не знам. Но все светят за нещо.
Сигурен съм, че най-много светят за тревите. Звездите приличат на кръгли тревички.
Но да се върнем на въпроса за личните будители. Като изключим кака Стоянка, която е в началото на всички мои лични будители, после идва цяла върволица скъпи за мене лица – баба ми Дона, събудила блажения мързел у мен. Баба ми Дона едва можеше да пише и се подписваше Д. Ник. Петкова, но пробуди в мен блаженството на леността и мързела. Благодаря ѝ.
Дядо ми Драган – началният учител, пробуди у мен пълно отвращение към свиренето на цигулка. Напразни бяха усилията на човека да ме научи да стържа по струните нещо повече от „Тръгнал кос…“ Но същият този човек ме научи да паса кози и особено една от тях – млечнобяла, саанска, с менгушчета, и направи така, че дори когато съм бил истински козел в живота, пак съм обичал козите. И особено една от тях.
Благодаря на поета Найден Вълчев – мой роднина по Божие благоволение, който ме „ошамари“ по отношение на първите ми стихове, но явно критиката му е хванала дикиш, щом и досега продължавам да се мъча над думи и рими.
Смехотворното писане е едно, но тук истината ме кара да съобщя, че Найден Вълчев ми е бил голям будител и голяма светлина – най-вече с това, че напоследък почти не казва нищо. С мълчание също може да се буди.
Лични мои будител са ми и още трима души, а те са бате Васил – че ме вземаше с него за риба и ми показа реката, бате Атанас – че ме пренесе на врата си през реката, и Кольо Княза, брат на баба ми, гениален обущар, гениален певец и генерал на сливовата ракия – затова, че го виждам далече-далече в съзнанието си като мъгла, че го чувам като стъпки, които се качват по дървените стъпала и ми подават едно пластмасово малко мече, пълно с бонбони. Благодаря му за това, че всички го смятаха за велик пропаднал човек.
Благодаря на личния си будител водката, която от студентско време, та до преди няколко години осветяваше очите ми. Благодаря на водката за приятелите, които ми е дала, за думите, които е изкарала от тях и потиснала у тях.
Благодаря на професор Никола Владов, който спаси живота ми и чието лице видях първо, след като се събудих след операцията.
Ще завърша не с майка си, не с баща си, не с жените и жената на живота ми, а с един черен кос, който будеше допреди седмици фиданките в двора, и с едно гущерче, което се качи на гумените ми сандали и се изплези на слънцето. Нищо и никакво гущерче и нищо и никакъв кос, а са ми лични будители – будителите около къщата ми.
А на жената на живота ми искам да кажа, че пердето на окото ми расте и светлината все повече ме дразни. В сянката ми е по-леко.
Николай Милчев
