Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 10 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
Тя влезе в кабинета ми плачеща, пое дълбоко въздух и се сви на дивана като малко обидено коте. Мина известно време, докато сама реши да говори:
– Чувствам се самотна, Катя. Като една малка звезда съм в тъмно небе. Големите хора искат да ги слушам, да си пиша домашните, да ходя по цял ден на училище и после отново същото у дома. Мен никой за нищо не ме пита….
Разпознахте ли я? Тя има семейство и видимо живее „ добре“. Може би това е вашето дете? Сигурно сте изненадани как така в един толкова удобно подреден семеен свят едно малко създание може да се чувства изолирано, нежелано, изоставено. Нито едно човешко същество не се ражда устроено да живее само. Още от древността хората се групират и съчетават индивидуалната си работа в групови дейности в полза на семейната задруга. Точно в тази общност се раждат децата и израстват в постоянен контакт с обкръжаващото ги разширено семейство. Сега се живее нуклеарно, между една врата и няколко стени. За кратко излизате навън, за да влезете в друго затворено пространство. Дори и не говорите помежду си. Важното, е, че печелите добре и можете да си плащате. За добри учители, за психолози, за лекари. А там някъде, в делничния ден, между ангажиментите ви, са децата. Добре нахранени, облечени, имат всичко онова, което и вие притежавате. Всичко, което може да се изконсумира. В потреблението няма място за чувства и емоции. Има надпревара, постоянен гняв и недоволство – все нещо липсва. За голяма част от възрастните хора това са парите, а за малките деца това е искрената човешка близост. Толкова сте изморени след тежкия работен ден, че нямате сили да говорите и вместо да ви се мотка в краката, по-добре невръстното да погледа някое филмче или пък да си поиграе на телефона.
Така детето разбира, че е не е нужно. То трябва да се научи да мълчи и да не пречи, да не мисли, да не чувства, да е незабележимо. Сякаш имате нужда не от живи същества, а от добре функциониращи машини. Точно с бездушното си отношение към света, късаме и емоционалната си връзка с децата. А за да се чувства добре едно дете, има нужда да прави нещо хубаво заедно с мама и тати, а не да усвоява добре учебния материал, да знае езици и да тренира различни спортове. Като че ли да си дете-чудо е гаранция за добър живот. Тя също се опитваше да е добра, и то по начина, по който изискваха хората около нея и не разбираше защо е толкова нещастна. Нищо извън задълженията й не вълнуваше семейството и тя нямаше с кого да сподели онова, което бушуваше в душата й. Беше раздразнена, огорчена, страхуваше се. Когато пренебрегваме емоционално децата си, те се чувстват точно по този начин – изолирани! И ако преди години на редовия ученик му оставаше време след училище да се види с приятели, да поиграе навън, да сподели с връстниците си нещо, то съвременното дете е изцяло погълнато от ангажиментите си в училище. Преди да са навършили пълнолетието си, ние изискваме от тях високи академични постижения, нищо, че още не могат да си връзват обувките.
Съвременният родител очаква високи резултати от наследника си, пренебрегвайки основните му емоционални потребности – да говори за себе си, да бъде изслушван, да бъде прегръщан, да е обичан. Всъщност едва ли някой се интересува особено много от отношенията на родителите с децата им. В училищната среда те нямат особено значение, защото не се приемат като фактор, който е определящ за интелектуалното развитие на учениците. Ако пък случайно детето ви попадне в различна учебна среда, в която има специално отношение към индивидуалното развитие на подрастващата личност, то хората, които изпълняват съвестно работните си задължения, няма как да коригират отношенията в семейството и остават безмълвни пред видимото нещастие на детето.
Когато дойдоха да я вземат от кабинета ми, родителите й ми споделиха, че често говорят с нея, за училище, за тренировките, за обичайните неща от деня. „А питате ли как се чувства?“. Те свиха рамене и наведоха глави. Тишината ни раздели и те потънаха в тъмнината на коридора.
Д-р Катя Пенева