Тия дни актрисата Мария Бакалова отнесе доста ругатни – съвсем незаслужено, както се оказа. Била казала, че Доналд Тръмп е „един от най-злите хора на нашия век“ – тези думи стават и заглавие на нейно интервю пред „Гардиън“ за „Стажантът“, биографичен филм за Тръмп, в който Мария играе ролята на Ивана, неговата първа съпруга.
И докато тук сочно я ругаеха, влиятелният английски вестник тихомълком се поправи – новото заглавие на въпросното интервю вече е „Хората са сложни“. Да се надяваме, че „Гардиън“ не открива сега тази истина.
Нека се опитаме обаче да извлечем и някаква полза от тази история. Ето една: очевидно е, че социалните мрежи вече трябва да предлагат и допълнителна опция, с помощта на която да се преадресират незаслужените псувни от един адресат на друг.
Всъщност, оказва се, че думите на Мария били казани за съвсем друг персонаж от филма – Рой Маркъс Кон, адвокатът на младия Тръмп, който форматира бъдещия президент така: „Атака, атака, атака! Не признавай нищо, отричай всичко. Каквото и да се случи, претендирай за победа и никога не признавай поражение! Трябва да си готов да направиш всичко на всеки, за да спечелиш."
Тези напътствия изглеждат достоверни, особено ако ги сравним с крайния резултат. Майкъл Улф, в „Огън и ярост“, пише за „върховното самодоволство“ на Тръмп, който обича да повтаря „Да го направим, каквото и да е то, да го направим“.
А сега великодушно казал за филма „Стажантът“: „Този боклук е чиста измислица“.
„Боклук“, „измислица“ – скоро, както ни е навик, ще свърнем към политиката и обезателно ще се подсетим за тези две думи.
Но сега още малко да почовъркаме случката с Мария. Очевидно е, че либералните фасони вече нетърпимо смърдят – щом дори тук, в нашия апатичен и полузаспал рай, хората побесняха от поредния опит киното да се използва за политически цели или, направо казано, за репресии.
Холивуд вече не е същият, откакто се зае да рути Тръмп. Велики актьори го наричаха куче, кучи син, дори прасе. Други заплашваха, че ако бъде избран за президент, ще напуснат страната и ще се заселят в Канада. Тръмп беше избран, но те забравиха за Канада. Имаше и трезви гласове които напомняха за безумията на кандидатът на демократите
Хилари Клинтън, „царицата на хаоса“ – „Арабската пролет“, например, сложила началото на бежанската вълна, която порази фатално Европа. Оливър Стоун беше един от тези гласове.
Един писател беше казал за кинаджиите: „Когато няма кой друг, Холивуд ще ти го начука“. Либералният бяс обаче докара Холивуд дотам да си се самоначуква.
Доста по-добре го казва в книгата си „Долни истини“ Андрей Кончаловски: „Холивуд е същият ЦК на КПСС, но огледално отразен. Холивуд е обединение на добре изглеждащи или полагащи усилия да са добре изглеждащи загорели, огладени, маникюрирани уплашени хора“.
Кончаловски споменава и за писателя Юрий Нагибин, който му гостува в САЩ. Седят край една река и Нагибин казва: „Гледай – река, нали? Все едно е у нас. И тече като у нас. Но е безпартийна мамка му!“ Днес обаче и Холивуд отдавна не е безпартиен.
Марк Уайнгарднър, който написа фантастичното продължение на „Кръстникът“, нарече Холивуд „Публичен дом на американската мечта“.
Кончаловски цитира Плеханов: „Руската история засега не е смляла брашно за житената пита на демокрацията“. Днес мнозина се питат, дали след толкова политиканстване, Холивуд все още е в състояние да омеси тази пита?
Притеснявам се за Мария. Не е приятно да те ругаят в родината ти, че си „антитръмпър“. Но далеч по-опасно е да те емнат комисарите от Холивуд. И за най-малкото прегрешение, те спокойно могат да решат, че си се отклонил от „правата вяра“, че си се преместил на брега на „безпартийната“ река. В днешния Холивуд няма място за неутралитет – всички се глезят на вълната на „политкоректността“. Може да се каже и така: всички са срещу онзи Харви Уейнстейн – но след като са минали през леглото му.
Холивуд никога не е произвеждал светци и светици, или дори да е произвеждал, те са били неизмеримо по-малко от разпътниците. Днес сме свидетели на политическо курваруване. И всички се страхуват да не загазят, ако не пристъпват с правилния крак.
Сидни Шелдън описа в „Другият мой живот“ някои чудатости на Холивуд – например, плащали на някого от продукцията по три хиляди долара седмично, за да зяпа през прозореца на студиото и да вдигне тревога, ако види да се приближава айсберг. Да заменим „айсберг“ с руска подводница – също няма да изглежда зле.
Известни актьори неприлично афишират пристрастията си – Джордж Клуни отказа да финансира кампанията на Байдън, едва, когато той се превърна в човекът, който се ръкува с въздуха.
При връчването на Оскарите велики актьори трябва да аплодират откровени провали – пак заради политическата коректност, която, според един автор, днес е по-ценена от прозорливостта.
Добре, ами какво става с другата актриса? Заглавието е „Актриси“ – едната очевидно е Мария, коя е другата?
Беше времето на Голямото Тръшкане, 1989 – 1990 година, когато довчерашни мижитурки се преправяха на убедени антикомунисти. Беше лесно във всеобщата олелия – само трябваше да си повярват, че са убедени. Повярваха си, и досега си вярват – макар нощем в кошмарите им понякога вероятно кънти залпът на „Аврора“, все още. А може би и те, като онзи нещастник от Холивуд, наблюдават дали айсбергът не е дошъл вече прекалено близо.
Тъй или иначе, Промяната бе пометена от Тръшкането. Край. Истинските страдалци от епохата на тоталитаризма бяха изтикани нанякъде – да ближат спомените си, които ги раняваха повече от всичко друго. България беше единствената страна от Източния блок – като изключим опекуна СССР, в която голяма част от истинските антикомунисти бяха изхвърлени от играта.
Почти стигнахме до другата актриса. „Всяка неделя“ си оставаше такава, каквато е била винаги. Кеф. И веднъж се сбутахме с нея. И тя се тръшкаше – в началото не толкова убедително, колкото в наши дни, но все пак се стараеше. И един ден дойде да се тръшка, защото не съм давал на любимата й партия полагащото й се време. Беше лъжа, разбира се, но я оставих да се понатръшка. Хубаво е да гледаш, как някой се тръшка заради една лъжа.
По онова време тази актриса беше шеф на пресцентъра на бившата комунистическа партия, която все още продължаваше да се дегизира като „социалистическа“. И докато тя представяше несръчния си етюд, а аз се чудех на нахалството й, Джимо/Димитри Иванов, който обичайно мълчаливо гледаше сеир отблизо, направо я разсъблече с кроткия си въпрос: „Едно време можех да ви нарека колежка – вие превеждахте, после влязохте в дипломацията, сега правите нещо друго. Промени във възгледите, в убежденията?“
Актрисата не се поколеба и за секунда: „Аз съм постоянен човек по сърце и душа“. Тоест – никакви промени във възгледите и убежденията. Комунист, та дрънка. И мъничко социалист – за да не изостава от бъркотиите на Времето. Изобщо – червен до петите. И убеден до петите – готов да играе тази роля до края на света.
И после се случи Чудото – талантът на актрисата разцъфтя, тя неусетно обели червената си боя и пое в съвсем различна посока. Превърна се в Главното Тръшкало на евроатлантизма. Това бе смайващо превъплъщение – порядъчно агресивно при това.
Днес обаче такива жалки мърсувания със собствените убеждения вече не правят впечатление – до такава степен хората са се обезверили и отчаяли. Можем да приемем това превъплъщение като жалък провал на личните възгледи и разбирания на една настървена персона. Но не е само това.
В крайна сметка, проблемът ни не е дали Мария не харесва Тръмп. А безразличието ни към въртиопащините на хора като Поптодорова – другата актриса. Свикнали сме с тях, приемаме ги вече като нещо неизбежно.
Потърсете в Гугъл – най-напред приключението на Мария с „Гардиън“. Резултатите са впечатляващо количество. Сетне напишете Поптодорова и Ф-16 – и още първата публикация, озаглавена „Внасят се свръхдраматични страхове за Ф-16“, е апология на Тръшкането, което все още ни държи за гушите – с помощта на хора като Поптодорова.
Днес то няма нищо общо с комично- срамните прикляквания през 1989-90-а. Днес то се е превърнало в циничен разгул, който настоява да се примирим и с най-жалките преобразявания на самата държава.
Катурната Държава. В която актрисата П. е гарант за самолетите Ф-16, понеже й показали чертежите им в завода на „Локхийд“ – и така вече цяла петилетка, а те все не идват и не идват. Но няма място за свръхдраматични страхове – гарант актрисата П.
Накрая, можем да се запитаме: коя е по-талантлива от двете актриси – Бакалова или Поптодорова?
Кеворк Кеворкян