– В твоята кръв, Андрей, има толкова много литература, и то каква (Андрей Райчев е син на преводача, журналист и социолог Венцел Райчев и университетската преподавателка Кира Андрейчина, внук е на журналиста, политик и дипломат Георги Андрейчин – б. р., че се чудя как свърна към философията и социологията?
– Като дете на 10-12 години имах трижелания: да стана писател, всички жени да се влюбват в мене и да имам куче. Донякъде се сбъднаха и трите. Второто се оказа погрешно. Първото стана в някакъв смисъл, само ча сегашният писател, списател на обществото, е в тежка криза и тя не е случайна. Като видя, че текстът започва с: „Тя отвори прозореца. Вън беше ранна сутрин, ми прилошава и преставам да чета. Някак си Иван Хаджийски не преставам да го чета, Захари Стоянов не преставам да го чета. Социологията пак е някакъв вид литература. Написах цяла книжка – философска или каквато там, за времето и нищото. Главното, което знам за обществото е, че то не може да бъде изучавано, а само разказвано. Обществото се състои от разкази и текстът за него може да бъде само разказ. Тоест това и някакъв вид писателство. Литературата просто е нещо, което властва между ХVII и XX век, тя замества философията, замества религията и сега отмря. Но отмря само във формата си. Сега „ Тя отвори прозореца” не върви, но някакви съображения за човека могат да се казват, на някои това им служи за наука, но това е грешка – това е разказ
– Не зная дали от теб са го научили, но чувам много политици Да, казват: „Тук разказът е…“.
– Не, това е общо място в западната постмодерна философия.
– Е, те не са точно философи.
Да, но са повлияни. Всичко е наратив, дискурс – това е оттам.
– Ти какво намери в социологията?
– Идеята, че светът е илюзия, а всеки социолог е… Какво е социологията? „Социологията е местене на гледни точки, разбиране на гледни точки. От ирокеза до
Урсула фон дер Лайен.
– Мислиш ли, че тя има гледна точка?
– Има, разбира се. Тя вижда света с някаква картина. Социологията започва първо с опит за вникване в тези картини, защото хората не се различават по това, което правят. Хората се различават по това, което виждат
Те правят, каквото правят, защото виждат, каквото виждат. Социологът просто знае картините им, той има и своя картина и постепенно му става ясно, че тази твоя картина е една от. И това в безумна свобода. От друга страна, и малко обреченост, защото ти преставаш да можеш да кажеш кое е.
Това е малко като актьорството: Защото големият актьор Ицко Финци престана да може да бъде той. Ако го питаш колко е часът, той ще изиграе отговора според каквото е. Но ако си много голям актьор, а той е много голям актьор, няма някакво истинско колко е часът. Това е случаят на социолога. Той полека-лека се стапя в тези картини и почва да разбира тяхната раздробеност, кой с кого се обединява, кой на кого се противопоставя.
– Кога го разбра това? Сигурно по-късно?
– По-късно. В началото беше правилното общество, как да направим такова някакво готино общество, да изградим някакво общество с главно „О” и то трябва да е разумно. Така започва социологията от Огюст Конт. Всъщност Конт е автор на изречението: „Науката сама си е философия: Няма нужда от философия, ние сами сме си философи и той създава думата „социология” – наука за обществото. Постепенно става ясно, че за обществото не може да има наука, защото науката изисква нещо фундаментално важно – да са много нещата. Като има трилиони, трилиони електрони или сигурно трилион на трилионна степен, те са еднакви и затова можеш да кажеш: хайде да опитаме, така, така, така и постепенно стигаме до: електронът прави еди-какво си, когато еди-какво си.
Но обществото е едно. Как да направиш наука за едно? За едно не може да има наука. Ако знаехме за сто хиляди общества, да кажеш: те биват три вида, развиват се по седемнайсет начина.
– Имало е. В исторически план.
– Е, да. Винаги е имало семейства, само че виждаш 17 вида семейства. И пак стигаш до някакви полунаучни изводи. Но като цяло не може да има наука за едното, защото обществото се държи на смисъла си, между другото на това, което го отрича, на отвъдното, на това, което то не иска да е.
То никога не иска да е, каквото е, винаги иска да е нещо друго.
И описанието на това нещо друго е централното, което е важно за обществото. Другото, онова, към което то се стреми. Следователно, обществото е нещо самоотричащо се, което иска нещо друго на свое място и от това трябва да правиш наука. Как ще стане наука? Не може да стане. Затова има разказ.
– Майка ти и баща ти, които са интелектуалци, как реагираха, когато ти каза, че ще следваш социология?
– По онова време това е много важно. Комунизмът се беше докарал дотам да е ясно, че той, разбира се, не става и трябва нещо да се променя и тайната на това вече беше в мисленето. Защото преди това тайната беше в желанията, в мечтите и постепенно стана ясно, че е в мисленето.
Затова родителите ми реагираха с голямо уважение.
– Не ти ли казаха: Ти накъде си тръгнал?
– Точно обратното. Тук са вече надеждите.
– А като дете строяваха ли те много?
– Точно обратното. Това е класическо интелигентско семейство – вещите нямат никакво значение, който се стреми към пари, е идиот, всичко е трудът и приятелите. И нашата къща не се заключваше – който идва, влиза. И труд, труд, труд, труд. В смисъл, че само това те оправдава. Ако не бачкаш и нямаш приятели и не участваш в най-важните разговори за смисъла на живота и прочее, значи нищо не си.
– Това е идеализираната представа за интелигенцията,
– Класическа комунистическа интелигенция.
– Ти запази ли приятелите си от онова време?
– От училище си имам приятели и до ден днешен играем карти заедно и те са ми любими. А после се появи „Кръжеца” – така му казвахме, на подигравка. Ивайло Дичев с Албена Стамболова, Александър Кьосев тогава с първата му жена Ити,
Сашо Андреев с Невена и ние с Виза (журналистката Виза Недялкова, съпругата на Андрей Райчев – б.р.) Години наред живеехме заедно.
– А Кънчо Стойчев къде го намери?
– Това беше много по-късно. Когато Кънчо дойде, аз вече бях социолог, а той завършваше социология. И той дойде – беше написал нещо много интересно за собствеността. Тъй че го знаех. Но реално се запознах с него в Северна Корея.
– Ха! Що щете в Северна Корея?
– Абсурдно, наистина звучи абсурдно. В Южна Корея се беше състояла Олимпиада. И през 1979 г. Ким Ир Сен направи фестивал, който да е противоположен на Олимпиадата – за да покаже, че може да събере целия свят от другата страна. Трябваше да отидат няколко хиляди души, главно спортисти и всякакви. Ние работехме в Института за младежта и с Кънчо се озовахме там. Прекарахме там 15-20 дни заедно. Оттогава ни е дружбата.
– Обаче желязна.
– Ами, той ме отучи от комунизма. Аз бях комунист, не член на партията, а като вяра в идеала. А. той никога не е бил. Той е от старо буржоазно семейство. Дядо му се казва Иларион Макариополски, от този род е. Стоян Михайловски му е прадядо.
– И баща му е страхотен талант.
– Да, талантливо семейство. Аз нещо печелех спорове, защото съм дрънкало, както сега. Веднъж в Корея седяхме и гледахме една манифестация с факли – километрична, 10-15 километра хора с факли. Той ме погледна и каза: „Батка, не си прав”. И аз признах: Не съм. Това казармено общество е чудовищно. Видях една същност на комунизма, която го обрича. И точно това стана. Та оттогава сме неразделни.
– Вие направихте много сериозен и бизнес, но и обществена позиция.
– Алтер его. Алтер егото е страшно силно нещо. Между другото дължа го на него, а не той на мен. Защото той повтори модела на баща си „Братя Мормареви”. Той си знае, че има един приятел. И под негово влияние възпроизведохме това.
– Такъв тандем е много рядък.
– Да, рядък е. Колко години вече – 35.
– Събираш се с ученическите си приятели, а какво дете беше – послушно, палаво?.
– Четящо. Това е хубавото – да четеш е хубаво. Прекрасно е!
– Когато прохождах като журналистка и главен редактор ми беше Стойко Тонев, също социолог, Бог да го прости, се запознах с всички вас – социолозите.
– Не беше ли в „Сега“?
– Не, ти ме покани в „Сега”, за което съм ти благодарна.
– Ама след това се скарахме.
– Не сме се карали…
– Скарахме се, скарахме се защото ти започна да пишеш, че БСП никога няма да приеме НАТО. Беше убедена, че няма да стане, а аз бях убеден, че ще стане
– Е, не приемам, че сме се скарали, спорили сме. „Сега” беше един от малкото ми светли мигове като журналист.
– „Сега” беше прекрасен. Свободно място беше. Свърши, какво да направим.
– Свърши, ако не бяхте си отишли, нямаше да свърши.
– Вестниците станаха губещи. Сега беше свободен, защото печелеше пари. Малко, но печелеше. И се издържаше, трудно, но се издържаше. После стана така, че нито един вестник не можеше да се издържа и вече някакви други трябваше да дават пари. И като дават други пари, става лошо.
– А какво те повлече да правиш вестник?
– Списанието. Направихме списание „Сега“, защото изведнъж се оказа, че не са само нашите приказки да си говорим помежду си, а има адски много хора, които искат да чуят тези неща. Тогава Валери Найденов направи това списание – никога няма да го забравя, никога няма да го принизя в тази заслуга. Той направи изумително хубаво списание. Беше времето на Жан Виденов и ние се сбихме с тоя Виденов, но това само придаваше сила и стана ясно, че може да стане вестник. Имаше две предложения да направим вестник, което беше много смешно.
Едното беше от Сашо Дончев и ние приехме, другото – от Иван Костов
-А?!
– Да. Той харесваше тази свобода и искаше такова нещо да излезе. Обаче е СДС. Той не казваше, че ще е на СДС, казваше: Ваше си е, но ние ще помогнем. И ние мислихме, мислихме и се отказахме. Съгласихме се с предложението на Сашо Дончев. и отново се оказа някакъв вид зависимост.
– Разказвали са ми, че след като сме написали нещо, Евгений Бакърджиев, който тогава е вицепремиер, връхлита при Костов като премиер и казва: До довечера този вестник може да го няма. А Костов му отговаря: Един такъв вестник може. Вярно ли е това?
– Истината е, че той ни запази. Планът на г-н Бакърджиев беше възмутени студенти да превземат редакцията. И щеше да стане. Но там е много особено нещо: „Сега” по произход е парче от „24 часа”. Ти не си оттам. Петьо Блъсков и брат ми (Владимир Райчев, един от основателите на „Пресгрупа 168 часа” – 6. р.) бяха подписали някакъв договор с ВАЦ и една година нямаха право да правят вестник. А пък там стана стачка и хората си отидоха и Петьо не посмя да направи вестник с тях, защото имаха да вземат някакви пари от ВАЦ. И той си представяше, че те ще лежат една година при нас и след това ще отидат при него.
Така си беше. Това беше тяхно намерение. И аз им държах реч, което смятам за един от успехите на моята политология. Казах им: Вижте какво, момичета, (имаше и момчета, де, но главно бяха момичета), аз зная защо сте тук: вие се жените за нас, защото мъжът ви е в затвора, тъй да се каже. След една година ще излезе и вие смятате да отидете при него, само че след една година ще има дете – В. „Сега”. И ако е хубаво, вие няма да отидете, а ако е лошо, не ми трябвате. Така че сделката беше добра.
И наистина след една година Петьо ги покани, но никой не отиде. Отиде май само Криси Патрашкова. Те си останаха при детето. Защото вестника не сме го правили аз и Кънчо. Ние създадохме условия. Те го направиха и беше много хубав.
-А Виза къде срещна?
-В училище. Тя беше в „Д” клас, аз – в „Г клас. И двамата сме родени през 1955 г. Имахме една изумителна учителка Новачкова – любима, та любима. Говореше за света, за свобода. Преподаваше ни по български. Беше ни казала, че първия срок няма да пише на никого шестица и ние си знаехме. Аз обожавах да пиша есета при нея. И изведнъж чувам, че в съседния клас е писала на някого шестица.
Ставаше дума за Шекспир, а пък аз съм самият началник на Шекспир, всичко знам за Шекспир и съм над Шекспир. И отивам да видя кой е тоя, на когото е писала шестица – Виза. Питах я защо е получила шестица. Тя каза: Откъде да зная. Даде ми съчинението си да видя какво е. То беше толкова по-добро от моето, че повече нямаше накъде. Аз съм схематичен, разсъждавам – от това следва това. А тя написала истински хубаво, като писател. Видях, убедих се. И полека-лека се влюбих. Без-от-вет-но.
– Сериозно?!
– Много дълго. Две години. Понеже за нея аз какво съм, ходя да питам за някакви шестици, комедиант някакъв. Както и да е. От много лоша позиция започнах, но успях накрая.
– Упорит си.
– Тъп, но упорит, както се казва.
– Е, и бракът ви е много упорит.
– Догодина ще станат 50 години.
– Това е като с Кънчо. И то се оказало стабилно. Пък и децата.
– Късмет.
– Не е само късмет.
– Късмет, късмет. Огромен късмет.
– Много ли компромиси сте правили?
– Имало е конфликти. Но, общо взето, 50 години не е малко.
– В националното радио Виза беше много голяма величина. Много ярка.
– Да, ама когато сега я срещнат по улицата, типовото поздравление звучи така: Ех, г-жо Недялкова, вие и Михнева сте ми любими! И настъпва щастие.
– Аз продължавам да бъда радиослушател. Но тяхната кохорта я няма.
– Че то къде я има? Във вестник ли, в радиото ли? Между другото, българското държавно радио е най-свободната медия в България.
– Там е парцелирано – преди обед са едните, след обед са другите.
– Така или иначе са свободни, не са служители, не са чиновници. Говорят си, каквото си говорят. Свободата така изглежда – на места е отвратително, на места е прекрасно.
– И сега вече сте баба и дядо
– Да, имаме шест внуци. И то не всички са се изказали. Вера – 3, Стела – 2, Ана – засега 1, а Ружа не се е включила още, не е влязла в състезанието, загрява по тъч линията.
– Такава професия си е избрала, че… (Ружа Райчева е журналист от информационен сайт – б.р.) Ти насърчи ли я да се захване с журналистика, защото тя има друго образование?
– Тя започна с музика и театър да се занимава. Но някак си тръгна по стъпките на майка си, което според мен е прекрасно. Докъде ще го докара, представа нямам.
– А Виза защо спря да пише? Или не е спирала?
– Тя престана да е журналист заради проститутския елемент, който се появи.
– Да ти кажа, подскочих, когато прочетох: продадоха „Галъп“. Още повече че стана много завоалирано.
– Първо, аз съм на 70 години, Кънчо догодина ще стане на 65. Второ, този вид фирми технологическият им потенциал е до 5-10 години- след това нищо няма да струва. Дори не говоря за изкуствения интелект, а за Big data. Обработката на Big data дава много повече знания от това. В края на краищата това е метод, който е утвърден в началото на ХХ век от Джордж Галъп и временен, както пощенските марки. Представи си, че имаш колекция пощенски марки и ако преди 10 години си ги продал, си много добре, а след това…
– Стават много по-ценни.
– В някакъв относителен смисъл, но това е отживелица. Светът е устроен по друг начин. Той е интернет устроен, а онова е извън интернет форма.
– Ама това е „Галъп“.
– „Галъп“ 34-35 години го развивахме и все още струва нещо.
– Компетентни хора казват, че вие всъщност продължавате тази дейност, но в друг формат.
– Продавайки „Галъп“, сме се ангажирали да не правим импирични социологически изследвания за избори. Но можем да правим изследвания за развода, брака, престъпността, Русия, Америка и т.н. Никой не ни забранява и не може да ни забрани. Ние в течение на 5 години нямаме право да правим импирични изследвания. А, честно казано, така се радвам, че не правим изследвания кой какъв рейтинг има и какво ще спечели на изборите, че няма накъде. То малко и омръзва. Освен това Първан (Симеонов, изпълнителен директор на „Галъп“-6. р.) вече е там от няколко години. Той просто отказа да отговаря финансово. Но това вече е отделна негова съдба – колко време ще се задържи, какво ще стане. Той е злато, невероятно талантлив човек и съдбата му зависи от него и отношенията му с тези хора.
– Кои са тези хора?
Тръмписти, не им е първият опит да се окажат важни за България. „Галъп“ очевидно има радикален опит. Дали ще успеят, не знам.
– Понякога, когато много искаш нещо от малък, то се случва. А на теб какво не ти се случи?
– Виж какво, ние бяхме решили да реформираме социализма и напълно се провалихме в тази задача. Аз съм възпитан през Пражката пролет и Горбачов. Всичко това се оказа илюзия.
– А защо?
-Така стана. Така стана исторически. Когато сталинската власт падна, се оказа, че хората избират Запада. Не искат своя живот, не искат някакво отделно нещо да правим тук. До ден днешен си мисля, че ако бяхме направили реформа на социализма, щяхме по социалистически да живеем по-добре от сега, по-значимо от сега. Но те просто избраха по-елементарното – копираме Запада. Резултатът се оказа парадоксално лош не защото ядем по-малко, напротив, ядем много повече, дори много повече, отколкото трябва
Но това стана бездуховно общество, потребителско, и то долнопробно потребителско в смисъл, че огризките от тяхното потребителство са наши. Има един парадокс – че никога материално хората в Полша, в Унгария, в Естония и т.н. до България включително не са живели по-добре материално. Никога не е било. От хан Аспарух не е било. А никога не са се чувствали толкова зле и причината е духовността.
Социализмът, разбира се, беше сбъркано в основата си, но духовно общество. А сега най-важното нещо са парите. Когато парите са най-важното в едно общество, то е нещастно по дефиниция. Човек не е сведен до това, че яде и пие и да има голяма къща. Човекът е друго същество. За най-простия селянин най-голямото щастие все пак му е хорото на площада, празникът, разговорът, а не колко килограма жито е натрупал в хамбара. Не че богатството не е важно. Но това не изчерпва човека. Той не е материално същество, той е духовно същество.
И онази, така да го кажем социалистическа религия – писатели, „Знаме на мира“ и какви ли не глупости, не се замени с християнството. Не е да кажеш, че сме станали християнско общество, в което всичко се брои за пари, където централният човек са банкерът и богаташът. Това е фатално. Не може лихварят да е централен за обществото. Навремето беше нещо писателят, космонавтът, но някакъв дух. Това обаче умря. И може би тези 100 000, които живеят между Естония и България, са най-нещастните хора в света. В никакъв случай не са най-бедните.
– Духовността може ли да се възвърне? Имам чувството, че в момента вземаме някакъв завой.
– Кризите правят обществото
– Ние сме си в перманентна криза.
– Ако ние сме в криза, какво ще кажем за живота на дядо ми, на прадядо ми? Хората не чувстват това сега като истинско. Няма дух, няма цели, няма спор.
– Но омраза има колкото: искаш.
– Да, като резултат. И Някаква ужасна борба нещо от 1200 лв. да стане 1400. Но това не решава въпроса.
– Не зная за духовността, нов културата изригна скандал с Джон Малкович и пиесата на Бърнард Шоу. Какво видя в него?
– Първо, класическа интелигентска гадост и болест. Второ, отвратителен фашизоиден елемент. Ужасяващо е, че някой отива и сваля очилата на друг – на Владо Пенев. Значи от омраза към Делян Пеевски сваляш очилата на Владо Пенев?! Това е погрешно насочена агресия. Той агресира към цялото – към корупцията, към това и това и изведнъж Владо Пенев му попада – интелектуалецът, тъпанарът, който се кекерчи на сцената, според мен готиният човек и той му маха очилата. Това е страшно безсилие. Значи ти си тоя с книжките – това е отвратително. Това е началото на пътят към Требника и Освиенцим. Това са Неофашизоиди.
От друга страна, интелигенцията ги презира. Те реагират по гадни си начин, защото фашизоидното е много гадно, Но те реагират и на нещо друго – интелигенцията ги смята за боклук, смята ги за ганьовци, че нищо не знаят, като забравя нещо много важно – ние, хората на думите, на багрите, на сцената, палитрата, екрана, както се казваше, в крайна сметка те ни хранят. Ние сме възможни само защото той бъхти 8 часа на някакво много тъпо място. И понеже това се забравя, му казват: Ава ти не си чел един вагон книги. Ами, не е чел, защото полага физически труд и е висял в някаква канцелария.
Това е двустранно гадно, разбира се, фашисткото е по-гадно. И това трябва да се пресича с желязна ръка. Властта не трябва да разрешава това, защото е ужасно нещо.
– Аз съм сигурна само в едно – че писатели и каквито и да било интелектуалци нямат капацитет да извадят ултраси на улицата
– Да, но може през цялото време да ги презира. Алеко и Ганьо. И идеята, че Алеко е прекрасен, а Ганьо е отвратителен е лоша идея. Алеко изобщо е възможен, защото Ганьо функционира
– Малкович между другото май неслучайно е избрал тази пиеса на Шоу. Той е хърватин, най-малкото потомък на хърватски емигранти, които по онова време се водят сърби.
– Това е парадоксът. Че освен онзи фашист, който сваля на Владо Пенев очилата, и Бърнард Шоу е фашист. Не е чак нацист, но всичко останало е там. Фашистки автор е. между другото, прозрението към България личеше не само в тази пиеса. Преди това бяха сложили една съвършено бездарна пиеса за Путин. Това е демонстрация, но някак си: Ето на, това сме си ние.
– Ако ей сега ти кажат: От днес започва смисленият ти живот, ще направиш ли някакъв друг избор?
– Този експеримент е ненужен. На нас ужасно ни провървя, това е истината. Изобщо не мога да се меря с този човек нито като талант, нито като присъствие, но на мен в самооценката ми е Гумильов. Иначе не понасям теорията му и Ана Ахматова (прочутата
руска поетеса, майка на Лев Гумильов – 6. р.) не харесвам. Но има едно изречение, което ме поразява. Лев Гумильов, който е минал през ужасни неща – и лагери, и война, и унижения и арести, всичко възможно му се е стоварило на главата, накрая полека-лека властта го разрешава, накрая го и възвеличава и той към края си дава едно интервю, в което го питат какво мисли за живота, не се ли сърди. А той казва: „Какво говорите, аз споделих съдбата на своя народ“. Това е величие. Тоест на него дори в микродоза му се е случило това, което се е случило на руския селянин, на руския войник, на този, който е опъвал каиша.
Изводът е, че ние трябва да знаем. Слава богу, животът не е толкова нещастен за нас. „Жизнь брала под крило. Берегла и ласка“ – цитирам Тарковски (прочутия руски режисьор Арсений Тарковски – б.р.).
„Мне и вправду везло. Но этого мало“. Но човек трябва да е защитен с тази мисъл. Човек трябва да споделя съдбата на народа си в някакъв смисъл, поне минимално.
– Затова ли никога не заминахте?
– Е, как ще замина. Какво ще правя там? Аз съм свързан с езика 100%, както и ти. Ще ям кашкавал „Бри“ ли, какво?
– Сигурно пропускам хиляди неща, но кое е онова, което би искал да ми кажеш, но аз не съм те попитала?
– Чудя се дали нашият живот е провал или не. По едно време мислех, че е провал, защото не осигурихме на страната си собствено бъдеще, а в края на краищата хората на думите могат да направят това. От друга страна пък, направихме мирен преход. Това е много ценно, гледайки Балканите. Така че ние сме между провала и успеха. Такова едно типично българско модерато.
Интервю на Ива Николова
Източник: Уикенд
