Самоанализирането, което би могло да се нарече и мислене за себе си от вътре навън, не е лесна работа. Страхуваме се да мислим продължително за себе си, защото може и да не разберем нищо. До най-дълбоките места на психиката си човек почти не стига. Правя тези уговорки с „почти“ и „трудна работа“, защото изхождам от собствения си опит.
Естественото ми състояние е да бъда сърдит и недоволен. Много трудно съм се сближавал и сприятелявал с хората и това мое сърдене и недоволство ми е било хем състояние, хем оправдание. Било ми е и воденичен камък, но и крило. Крило не за летене, а за ходене по земята. Бил съм недоволен например, че хората се интересуват от неща, които за мен са маловажни. Ясно е, че много малко хора се интересуват от литература и от поезия, но несъзнателно съм готов веднага да отпиша човек, който не се интересува от това. Ще стигна още по-нататък – ако някой не споделя вкусовете ми, или го забравям, или му се ядосвам. Вероятно защото съм объркан и защото макарата с тънкия конец на поезията, която си мисля, че навивам, може би ми връзва ръцете и краката и не ми дава да помръдна.
Да бъда недоволен и сърдит е и начин да се лекувам и да чакам. Какво чакам, и аз не знам – чакам някаква победа – победа на моя вкус, на моите пристрастия, победа над усещането, че не съм успял да направя кой знае какво.
Много обичах да ме хвалят. Сега също обичам, но похвалите не ми действат по начин, по който ми действаха някога. В голямата си част тези похвали са били фалшиви и затова сега съм доволен и на временно болкоуспокояващи, мънички похвали. Човек има нужда и от сърденето си и от чакането си, и от мъничките похвали.
По едно време – то не беше кой знае колко много – две-три години – можех да печатам, където си искам и да пускам стихотворения навсякъде. И го приех за толкова естествено, че спрях да мисля какво точно пиша и дали писането ми заслужава такова печатане. Сега никой не ме търси да печатам никъде и имам възможност върху кожата си, а и под нея – като на лабораторна бяла мишка – да изпробвам писанията си. Нито отляво, нито отдясно на съзнанието ми има някакви съображения – нищо няма, което да опосредства съзнанието ми, освен топлината, емоцията и истинността, които си мисля, че постигам. Изпитвам го върху себе си и край.
Но това също не ми носи радост (не ми носи кой знае каква радост), защото не чувам ехо – дори ехо не чувам.
Не знам какво друго да правя, освен да си запуша ушите с памук и да чувам само шумоленето на меките бели власинки – нищо друго.
Недоволството ми и сърдитостта бавно преминават в тишина и неподвижност и в приемане на тишината и неподвижността като единствено поносими за мен.
Може и да греша, но вече не любовта, не природата, не конкретните същества и съществувания в природата, а единствено, че съм преминал покрай тях, са моята реалност. Проблемът със самоанализирането или мисленето за себе си води до задънена улица и до стена, но изглежда в края на всичко има задънена улица и стена. Морето, реката, планината, градината, плодовете, илюзиите са отсам стената и отсам задънената улица. След стената започва вечността, в която мене няма да ме има. Прашинките съществуват само реещи се и една до друга.
Николай Милчев
