По едно време майка ми взе да ме бие всеки ден. Напълно заслужено и с голяма любов. Когато ръцете ѝ изтръпваха от майчините шамари, ме потупваше и с точилката. Чувствах се като тесто, като кора от баница, която я разточват.
От днешна гледна точка такова възпитание и такива методи изглеждат пълен провал и пресечена нула, но аз ги смятам за ползотворни и душеспасителни. Смятам ги сега, но тогава след едно разточване на кори с точилката по задните ми части, се оплаках на баба, че майка ме бие.
Аз, каза ми баба, съм закопавала баща ти като малък в земята, а ти ми се оплакваш от бой с точилка.
Самото закопаване на малкия ми баща в земята е ставало по следния начин. Отиде баба ми на нивата, а тя е била вдовица, сама жена с малко дете, блъска с мотиката, наоколо гори и пущинаци, и малкият ѝ син – баща ми, щъка нагоре-надолу и всеки момент може да се затрие завинаги от тоя свят. И баба взела да го закопава в земята до под гърдите, та хем да е спокойна и да копае кукуруза, хем баща ми да е на сигурно място и да мирува.
Имаше, вика баба, и мъчнотии, щото на някоя от нивите земята е камениста и трудно се копаят дупки, та тогава го връзвах за някоя трънка. И като допълнение ми разказва, че освен закопаване в земята до под гърдите го е приспивала и с малко хлебец, обилно напоен я с ракия, я с вино – вместо топло чайче.
Ами те тогава всички правеха така , продължаваше баба, не само тука в нашето село. И в Дъбен, и в Златна Панега, и в Блъсничево, все така ги копаеха децата в земята, та да не мърдат.
Бях ги забравил тия работи – и с майчиния бой върху мен, и с татковото закопаване в земята, но понеже напоследък въпросът за възпитанието на децата блести от актуалност, се сетих за тези неща. Хем ми се явиха в съзнанието, хем ми се отрониха като сълза от окото. Ако щете ми вярвайте, но това, че майка ми ме побийваше – нека сега го кажа така – побийваше, ми изпълва душата с благодарност. А това възпитание с точилката направо ме възхищава. Какво повече може да иска човек, ако са оформили характера му, както се меси хляб и както се точат кори за баница? Нищо не може да иска повече, защото след цялата тая процедура по екстремно възпитание майка ми ме прегръщаше и целуваше и не спираше да реве. Щеше да ме удуши от прегръщане.
Не знам баба ми дали е ревала над закопания в пръстта бъдещ мой баща и ако случайно не е, си го обяснявам с вдовишките сълзи, които е проляла на гроба на дядо. Като убият мъжа ти във войната и го закопаеш в земята и като си сам-самичка като кукувица, какво друго да правиш, освен да пазиш сина си, па макар и заровен в земята до под гърдите.
Представям си обаче един дъжд. Баща ми, заровен в земята до под гърдите, и един дъжд отгоре вали, и той расте и се раззеленява, и става момче, после става мъж, тръгва, намира майка ми, а после майка ми намира една точилка и аз ставам на хляб и кори за баница.
Жестоко ли ви се струва? Изобщо не е жестоко – истинско е, та по-истинско от това няма как да бъде. И за да ви поолекне и да го преглътнете по-лесно, си представете лято, море, пясък, заровени в пясъка деца, чайки прелитат, яхти порят вълните и слънцето се разплаква от умиление и любов над щастливия и безкрайно добър свят.
Николай Милчев
