За да се образува и закрепи един толкова сложен език като българския – нужни са не столетия, а хилядолетия…
А докато има българи да го говорят – то е ясно и необоримо.
Човешката реч е най-големият носител на знание и с него не могат да се правят никакви недобронамерени промени, защото се употребява от изключително много носители във всеки един миг. Строежът на езика се явява една от най-трайните съставки на речта. За основни промени на правилата при изговарянето и писането е необходимо време. Много време – цели хилядолетия. Затова строежът и правилата на езика най-вярно определят произхода на даден народ и са стожер за истинността на другите доказателства. А това най-вече, поради обстоятелството, че не може да се променят произволно – видно от по-горе защо.
И ето как българският език определя произхода на българите:
Езиците по света са два вида – съставни (синтетични) и разборни (аналитични). Пътят, по който езикът се развива винаги е от синтетизъм към аналитизъм. Това се постига, чрез влиянието на аналитичния език над синтетичния.
Българският език е разборен (аналитичен) и през цялото си съществуване се движи всред съставни (синтетични) езици, върху които е оказвал влияние. Почти всички балкански езици търпят въздействието на българския. Така наречените “прабългари” бидейки за столетия далече на изток – също са се “докосвали” само до синтетични езици. А техният език – несъмнено не е бил синтетичен, защото няма как само за няколко века (след идването им тук) да мине към аналититичен.
Така наречените “Прабългари”,
по-осезаемо, идват през 7 век на Балканите. А в писмените паметници на Дунавска България винаги се наблюдава цялостен аналитизъм.
Дори най-върлите привърженици на схващането, че прабългарите са дошли като завоеватели тук – признават, че тези “завоеватели” не са били няколко десетки хиляди, а много, много повече. А когато идват те “намират” тук не чужд език, а същият език, който самите те говорят. По същество те и “заварените” племена тук дават “среща” на аналитичния тракопеласгийски език и езикът на “пришълците”…
По един чуден начин – тези “езици” не се налага да се борят за “надмощие”, защото напълно съвпадат. Така нареченият “Прабългарски език” е наследник на тракопеласгийския, защото “прабългарите” не са някакви чужди на полуострова хора, а тръгвайки (столетия преди 7 век) от Балканите на изток в Азия и по-късно завръщайки се (вече в 7 век) – нашите предци са носители на същите думи, на същата реч.
Няма как на Балканите да бъде привнесен аналитичен език отвън. Всички езици, с които “са си имали работа” “прабългарите” на изток и до ден днешен не са преминали към аналитизъм. Единствен персийският език е минал към аналитизъм, но това се случва чак през 6 век от новата ера.
Естествено, има и други индоевропейски езици, минали към аналитизъм, като германските и романските, но те не са имали големи взаимодействия с българския и преминават по-осезаемо към аналитизъм много по-късно.
Индийският “хинди” също е минал към аналитизъм. Но и за него не е доказано, че е имал големи взаимодействия с българския. Освен това, този език стои малко встрани от Памир, докъдето са стигнали българите.
Тук – на Балканите, само съвременният български език е цялостно аналитичен. Това ясно показва, че българският език е наследник на тракопеласгийския и че българите са тракопеласги. Защото аналитизмът в съвременния български език няма откъде другаде да дойде, освен от езика на пеласгите и траките.
А чрез закона, по който се развиват езиците и езиковата ситуация в миналото и днес, приблизително се определя времето, в което се образува българския народ (като хора говорящи един език) Звучи все още “еретично”, но това може да се датира между 15 – 10-то хилядолетие преди новата ера…
Това показва законът, по който се развиват езиците. Езиковите промени – в миналото и днес.
Човешката реч е най-същностната изява на един народ и никога не лъже. Достатъчно е да се разглежда правилно.
Чудният ни език е богатство, за което рядко се замисляме…
Език, който, чрез глаголните си времена, определя не само кога протича случващото се, но и разстоянието на говорещото лице от него – бил ли е там когато действието е протекло; Не е ли бил там; Ще се случи ли, случва ли се, щяло ли е да се случи, случва ли се още, очакваме ли да се случи, или се е случило някога, но го разказваме като ставащо сега…
Ето например:
Да спрегнем глагола "ям"
Сегашно време:
Аз ям
Ти ядеш
Тя яде
Той яде
То яде
Те ядат
Ние ядем
Вие ядете
Минало свършено:
Аз ядох
Ти яде
Тя яде
То яде
Те ядоха
Ние ядохме
Вие ядохте
Те ядоха
Бъдеще време:
Аз ще ям
Ти ще ядеш
Тя ще яде
То ще яде
Ние ще ядем
Вие ще ядете
Те ще ядат
Минало несвършено:
Аз щях да ям
Ти щеше да ядеш
Тя щеше да яде
То щеше да яде
Ние щяхме да ядем
Вие щяхте да ядете
Те щяха да ядат
Минало, но на "ла" "ло" "ле" "ли"
“видял си че го прави/вят, но не знаеш дали още не го прави/вят”:
Ядял
Ядяла
Ядяли
Ядяло
Ядели
Минало свършено:
Ядох
Яде
Ядохме
Ядохте
Ядоха
Сегашно историческо:
Ям аз
Яде тя
Ядеш ти
Яде то
Ядем ние
Ядете вие
Ядат те
Бъдеще в миналото:
Тогава аз щях да ям
Тогава тя щеше да яде
Тогава той щеше да яде
Тогава те щяха да ядат
Тогава ние щяхме да ядем
Тогава вие щяхте да ядете
Тогава те щяха да ядат
Към всичко това си дайте сметка, че ние мажем да “накараме” и прилагателното да приеме време на “случването”:
Ние можем да кажем например, че небето “синее”. Не просто синее сега, а във всичките му времена и изяви!
Много време се иска да се появи такъв език. Затова са малко такива езици в света.
Гордейте се, пишете и говорете с български думи.
Имаме дума за всичко. По-горе виждате, че е възможно това.
Слушам опростачената българска реч, която ни облива от почти всяка една “медия”;
Слушам как за да звучи уж “по-така” в редица случаи се премахва членуването (детенце, кученце, котенце) и това докато се отнася за нашето си дете, коте или куче…
Чувам как почти изцяло е на път де се отрече звателния падеж и се почувствах длъжен да напомня всичко от по-горе.
Защото езикът ни, редом със земята е онова, което най-съществено наследихме от дедите си и сме длъжни да съхраним, за предадем на децата си.
Да бъде!
Христо Христов
