Военновъздушната база Туле, създадена през Втората световна война, в продължение на десетилетия функционира като най-северната база на американските военновъздушни сили, снимка: Правителство на САЩ
Президентът Тръмп обяви, че САЩ трябва да купят Гренландия, но и той, и американските медии мълчат за осемдесетте години от тайната история на ледения остров. Гренландия е най-големият остров в света с автономен статут и е равнопоставен член на Кралство Дания.
На 9 януари 1941 г. Държавният департамент на САЩ обявява, че американските войски няма да окупират Гренландия. На 9 април 1941 г. датският посланик във Вашингтон Хенрик Кауфман предоставя Гренландия на САЩ, подписвайки Договора за съвместна отбрана на острова.
Правителството в Копенхаген обявява договора за нищожен и обвинява Хенрик в измяна.
В Гренландия САЩ построяват 17 военни бази. На тях са разположени три пъти повече войници, отколкото в самата Гренландия.
Освен базите важни за САЩ са и природните ресурси на Гренландия. Вашингтон е наясно, че въпреки че 86% от острова е покрит с дебел слой лед, в крайбрежните райони са съсредоточени подземни богатства – злато, мед, цинк, молибден, олово и др.
Големи запаси от криолит са открити в Ивитут, Западна Гренландия. През 1940 г. под прикритието на работници войници от бреговата охрана на САЩ влизат там и превземат мините. Американците са бизнесмени и до 1986 г. запасите от криолит в Ивитут са напълно изчерпани.
През 1950 г. американците започват изграждането на военновъздушната база Туле. Това е най-северната въздушна база на САЩ. Намира се на 1118 км северно от Северния полярен кръг и на 1524 км от Северния полюс.
На територията на базата преди това са се намирали ескимоските села Уумманак и Питуфик, чието население е преместено в град Каанаак до 1953 г. заради изграждането на базата.
Едва през 1951 г. датският парламент ратифицира „фалшивия“ договор от 1941 г., подписан от посланик Хенрик Кауфман.
Изграждането на базата в Тула струва 1,9 милиарда долара по цени от 1953 г. Тази сума включва разходите за самото летище, складове, радарни станции и град за 15 000 жители. Отделено е финансиране и за разполагането на системи за противовъздушна отбрана: изтребители-прехващачи F-102 и зенитни ракети. Първоначално това са 4 батареи (32 пускови установки) от ракети Nike-Ajax, а в началото на 1960-те години те са заменени от Nike-Hercules, оборудвани с бойни глави с ядрени заряди W-31 с капацитет 2 килотона.
От 1954 г. стратегически бомбардировачи B-36D започват да се базират в Аляска в Ейлсен, а през 1955 г. се появяват във военновъздушната база Туле. Технически Туле и Ейлсен са „летища за скокове“, но всъщност стратегическите бомбардировачи са там в продължение на седмици, ако не и месеци.
В началото на февруари 1956 г. президентът Айзенхауер одобрява операция „Хоумрън“. За осъществяването й в авиобазата Туле е сформирано специално авиационно подразделение, състоящо се от стратегически бомбардировачи в разузнавателен вариант: пет RB-47H и шестнадесет RV-47E, както и 28 самолета-цистерни KS-97.
По време на операция „Хоумрън“ американците извършват 156 разузнавателни полета близо и над територията на СССР за седем седмици. На 6 май 1956 г. шест RV-47E преминават над Амбарчик до Анадир и обратно. На 15 май 1956 г. има официален протест от Москва. Вашингтон се оправдава с „пилотски грешки в трудните метеорологични условия на Арктика“.
През 60-те години на миналия век стратегически бомбардировачи B-52 започват да използват Туле като летище за скокове. На 21 януари 1968 г., в 16:45 ч. местно време, стратегически бомбардировач B-52 с термоядрени бомби на борда се разбива на седем мили южно от базата Туле, което води до радиоактивно замърсяване на голяма площ. От четирите водородни бомби B-28F1 с мощност 1,45 мегатона са открити само три, а една все още лежи някъде на дъното на Смит Саунд.
В края на 50-те години на миналия век Пентагонът решава да разположи балистични ракети в Гренландия. През 1960 г. Армейският инженерен изследователски център (AINC) разработва проекта Iceworm, за да постави мрежа от мобилни стартови площадки за ядрени ракети под ледената покривка на Гренландия.
AINC предлага да се изкопае мрежа от тунели под леда.
Тунелите трябва да свързват стартовите площадки на ракети със среден обсег, които да бъдат разположени на разстояние 6,5 км една от друга. Общата дължина на планираните тунели трябва да бъде около четири хиляди километра. Планирано е да се поставят 600 ракети тип Iceman в базата.
Ракетата Iceman е разработена на базата на междуконтиненталната балистична ракета Minuteman: обхватът на полета е намален от 10 хиляди км на 6,1 хиляди км, бойната глава е с капацитет 2,4 мегатона. Стартовите площадки трябва да бъдат свързани помежду си с железопътни линии.
През пролетта на 1959 г. започва работа по избора на място, а през юни, на 150 мили от Туле, започва строителството на базата Camp Century, която според проекта се намира под леда.
Година след началото на строителството, през юли 1960 г., малък 400-тонен ядрен реактор PM-2A е доставен на Camp Century. В Туле той пристига на борда на кораб, в пристанището е натоварен на ремарке, а след това на шейна, която е теглена до Кемп Сенчъри от чифт верижни трактори.
Монтажът и конфигурирането на системата отнемат 77 дни, след което реакторът дава първия ток, достигайки проектния си капацитет през март 1961 г., и работи общо 33 месеца, с изключение на спиранията за поддръжка. Пиковата консумация на енергия на базата не надвишава 500 kW на час, което е само 30 процента от капацитета на реактора. По време на работата на реакторите са генерирани 178 тона радиоактивна вода, която се излива директно върху ледената шапка на острова.
Строителството на централната част на базата е завършено през октомври 1960 г., след което там целогодишно живеят до 200 души. Разходите за строителство възлизат на 7,92 милиона долара, от които 5,7 милиона се падат на ядрения реактор (по цени от 1960 г.).
В средата на 1960-те години става ясно, че движението на ледниците в ледената покривка е много по-интензивно от очакваното при планирането.
В резултат на това експлоатацията на съоръжението е прекратена през 1967 г. Останките от неговите структури и отпадъци, включително радиоактивни отпадъци, са оставени на място, тъй като се предполага, че ще бъдат погребани завинаги под слой сняг. Проучване от 2016 г. обаче показа, че тази част от ледената покривка на Гренландия може да се стопи до края на века и тогава останките от инфраструктурата и останалите биологични, химически и радиоактивни отпадъци ще навлязат в околната среда.
Въпреки това военновъздушната база в Тула все още съществува. Стратегически бомбардировачи с ядрени оръжия на борда все още кацат там. Радарът AN/FRS-132, способен да открива междуконтинентални балистични ракети на разстояние от 5000 километра, все още функционира като елемент от системата за противоракетна отбрана на САЩ.
През декември 2024 г. новоизбраният президент Доналд Тръмп нарече „абсолютна необходимост Съединените щати да притежават Гренландия“. С каква цел?
Съединените щати се нуждаят от изкопаемите горива на Гренландия, особено след като през 2021 г. местните власти забраниха на чуждестранни компании да извършват добив по екологични причини. Вероятно на територията на Гренландия ще бъдат разположени противоракетни системи, подобно на това, което беше направено в Аляска. И най-важното за САЩ е, че използването на Гренландия е като трамплин за превземането на руския сектор на Арктика.
