Понякога съжалявам за младостта. Не за друго, а заради наивността и илюзиите. Когато си мечтаеш да промениш света и искрено вярваш, че всичко ще стане по-добро. Когато си пълен с енергия да носиш тази промяна и твърдата увереност, че само малко усилие и нещата ще се получат.
Годините носят много белези. По душата, по характера. Слънчевите усмивки преминават в саркастични. Веселият смях с примирена усмивка. Илюзиите – в реалност.
А как ни се искаше! Как ни се искаше на тези тогава по площадите да имаме и свобода, и избор, и да си остане и безплатното здравеопазване и образование, и да има…ами всичко. Вярвахме, че ще летим. И сами влязохме в клетката, в която ни отрязаха крилете.
Последният ми подобен ентусиазъм беше преди четири години, на големите протести. Въпреки горчивият ми опит и най-вече знание как се случват нещата в политиката и в България, вярвах, че все пак поне малко можем нещо да променим. Гледах младежките лица около мен, със светнали очи и надежда и си казвах: "Може би този път ще бъде различно! Може би просто ние тогава се издънихме!".
И когато видях как огънят в очите на хората угасна и беше заменен със стари муцуни от екраните, разбрах, че не можем. Че само с такива протести не става. И най-вече не става, когато нямаш план, програма за действие, сила и финанси зад гърба ти. Всеки спонтанен протест ще бъде контролиран в рамките на един-два дена. Защото тези, срещу които се борим, имат план за нас. А ние – нямаме. Единствено искаме да ги няма.
Лошото е, че отдавна не съм виждала ентусиазирани млади хора, които искат да променят системата. Виждала съм ентусиазирани млади хора на терминалите. И някак си усещам, че те са там, защото ние – едновремешните млади хора, допуснахме да ни заблудят, не се справихме и предадохме Родината си.
Някак си е тъжно. Защото толкова вярвахме. И толкова падахме по пътя. И дали може да бъде различно?
Елена Гунчева-Гривова