Историята започва след 660 г., когато умира великият хан Кубрат
Откритие и хилядолетен юбилей
Вчера в град Казан, столицата на руската Република Татарстан, приключи шестото издание на Световния конгрес по археология на евразийските степи. Той се проведе на фона на тежки световни конфликти, но събра учени от цял свят. В него взеха участие и трима български учени – Валери Йотов и Младен Станев от Варна, и аз, като представител на Стопанска академия „Димитър Ценов“ в Свищов. И нямаше как такъв световен научен форум да мине без българско участие, защото той се проведе в днешната столица на втората известна българска държава. Нека разкажа накратко за нейната древна история.
На хиляди километри от днешна България тече голямата руска река Волга. Край един от завоите й се издига древният град Казан. Сега той е столица на Република Татарстан, част от Руската Федерация. На територията на страната живеят 3.8 млн. души, от които най-многобройни са т.нар. татари. Всъщност това название се появява в ХV-ХVІ в., в рамките на отделилото се от империята на монголите Казанско ханство. По политически причини етнонимът е съхранен от руснаците, ликвидирали в ХVІ в. независимостта на тази държава. Историческите извори обаче са единодушни, че коренните жители дълго се съпротивлявали на наименованието „татари” и настоявали, че са българи.
През 2005 г. бе чествана 1000-годишнината от основаването на Казан. Тази дата дълго време бе отричана в руската и съветска историография. Твърдеше се, че градът е създаден едва в ХІV в. Нещата започнаха да се променят чак след 1997 г. Тогава екипът на проф. Фаяз Хузин започва разкопки в старата част на Казан. На голяма дълбочина под останките на късните периоди се появява непознат културен пласт. Постепенно се очертава неголямо селище, оградено с дървена стена и ров. То имало търговско-занаятчийски квартал и жилища за гарнизона. Но сензацията идва от откритите предмети, които се отнасят без изключение към ІХ-Х в. Особено важни са арабската сребърна монета от Х в. и незнайно как попадналата чешка монета на княз Вацлав (907-935). А азбуката на археологията, керамичните съдове, насочва към прочутата салтово-маяцка култура, определяща ясно наследниците на Велика България на хан Кубрат. Изводът е категоричен – Казан е бил създаден като град в една от българските средновековни държави, известна днес на света като Волжка или Волжко-Камска България.
Историята започва след 660 г., когато умира великият хан Кубрат. Смъртта му съвпада със страшното нашествие на хазарите, разгромили Велика България. Византийските историци разказват за съдбата на неговите петима сина, пръснали се на различни страни, водейки части от своя народ. Особено подробен е разказът на живелия през ІХ в. Патриарх Никифор:
„След известно време [синовете на Кубрат] се отделили един от друг и всеки взел за себе си част от народа. От тях първият син на име Батбаян останал, съгласно бащината повеля, на родна земя и до днес. Вторият на име Котраг се прехвърлил през р. Танаис (Дон) и се заселил срещу него. Четвъртият преминал през р. Истър (Дунав) в Панония, която днес се намира под властта на аварите, и след сключен съюз се заселил сред местните племена. Петият се установил в Равенския Пентаполис (в Северна Италия) и станал поданик на ромеите. Последният от тях, третият син на име Аспарух, преминавайки реките Днепър и Днестър, се заселил в областите около Истър, заемайки удобна за живот местност”.
Така, докато Аспарух намира място за заселване на Дунав, старшият син Батбаян остава да брани остатъците от държавата. Някои заминали на Запад в Европа, а Котраг тръгва със своите конници в непознатите и враждебни степи на север. Най-многобройни сред тях са кутригурите, известни като „сребърни българи”. Те достигат района на Средна Волга, където през VІІІ-ІХ в. влизат в контакт с древноунгарски и хунски племена. В средата на ІХ в. прабългарският хан Айдар разбива маджарите и ги изтиква към Балканите. Там те ще се сблъскат с армиите на цар Симеон, който също ще ги разгроми и ще ги отпрати да търсят новата си родина към днешните унгарски земи.
В 922 г. хан Алмас обединява отделните племена и създава Волжко-Камска България. Животът му преминава в битки със стария враг, хазарите. За да се противопостави, той се свързва с арабския халиф Муктадар, а цената на тази помощ е приемането на исляма. Наследниците на Котраг стават мюсюлмани само няколко десетилетия след като потомците на Аспарух са прегърнали християнството. Малко след това киевският княз Светослав Игоревич слага край на хазарската държава. Земите на Волжко-Камска България са освободени и това слага началото на нов разцвет. До ХІІ в. тя обхваща огромна територия от днешна Самарска област в Русия до Северна Чувашия и Южното Приуралие. Мощната държава контролира прочутия „път на коприната” от Азия към Европа по р. Волга и има възможност да развива търговията, трупайки несметни богатства. Издигат се яки каменни градове като първата столица Биляр, по-късната Болгар, Сувара и др.
Съвременна възстановка на столицата Болгар.
Арабските автори Ибн Фадлан, Ибн Руста и руските хроники с удивление разказват за приказната страна България.
Според съвременните историци през този период Волжко-Камска България е една от най-важните държави между Европа и Азия. Според публикуваната през 2005 г. „История на татарите и народите от Евразия“: „Разположената на реките Волга и Кама и магистралните пътища за Източна Европа Българска държава, още в Х в. се превръща в най-крупен център на международната търговия. Местните търговци контролират и регулират търговските връзки на Древна Русия, Прибалтика и Скандинавия със страните от Средна Азия, арабския Изток, а също Иран, Индия и Китай”.
Естествено нейното богатство привлича много нашественици. Особено агресивни са руските князе. Само във втората половина на Х в. българи и руси воюват четири пъти. Отново съдбата прави знак на двете разделени от хиляди километри държави. В 970 г. победителят на хазарите Светослав завзема центровете на Дунавска България. А в 977 г. е първата голяма война на русите с българите на Волга. От ХІ в. основен враг на Волжко-Камска България става Владимиро-Суздалското княжество, предшественикът на Московска Русия. Въоръжените сблъсъци продължават повече от 200 години до 1229 г., когато най-сетне е сключен мир. Двете страни се помиряват пред идващата от изток смъртна опасност – монголското нашествие. Но вече е късно и Волжко-Камска България става първата преграда към Европа срещу страшните азиатски воини.
Макар да е завладяна и да влиза в границите на огромната държава на Златната орда, тя запазва значителна автономия. Българските първенци бързо се издигат в управляващия елит и през ХІІІ-ХІV в. наследниците на Котраг преживяват втори разцвет. Именно тогава се издига северната част на Волжко-Камска България с главен град Казан. В ХV в. обаче напълно освободилото се от монголската власт Казанско ханство отново се сблъсква с руските войски, този път на Московското княжество. Последната дата е 1552 г., когато след тежка обсада войските на Иван ІV Грозни вземат града.
След историческите перипетии днешните потомци на хан Кубрат на Волга отново търсят българския си корен. Откритието на проф. Фаяз Хузин даде възможност да се стигне до честването на хилядолетния юбилей. Заедно с разкопаването на столиците Биляр и Болгар, и с разкриването на древните селища от руски археолози в Самарска област, то е важна стъпка в изследването на историята на великия български народ.
Автор: Проф. Николай Овчаров
trud.bg