Левски? Македонец! Ботев? Македонец! А Паисий е монах от Охридската архиепископия – и той чист македонец!
В кабинета на премиера Християн Мицкоски лампите светеха в топъл жълт оттенък, който сякаш имаше за цел да подчертае важността на всеки предмет вътре. Централно място заемаше масивното бюро уникат, подарък от Си Дзинпин по случай победата на ВМРО – ДПМНЕ на парламентарните избори по-рано тази година. Върху него беше поставена сребърна рамка със снимка на Мицкоски, ухилен до уши, прегърнат с Виктор Орбан. Орбан изглеждаше така, сякаш вече е казал шегата си, а Мицкоски още се смее.
– Тимчо, брат – започна премиерът, облегнат назад в коженото си кресло, със запалена кубинска пура в едната ръка и чаша руска водка в другата. – Никога не е имало по-добър момент за нас!
– Така е, шефе – съгласи се външният министър Тимчо Муцунски, който се беше отпуснал на дивана срещу него. Над главата му висеше портрет на Александър Македонски, представен по-скоро като фитнес инструктор, отколкото като историческа фигура.
От колонките в ъгъла тихо звучеше сръбски хит от деветдесетте – мелодия, която може да те накара да поръчаш още едно голямо, дори и да не ти се пие.
– Виж ги, Тимчо! Хубаво ги виж! – Мицкоски махна с ръка към лаптопа си, на чийто екран течеше новинарска емисия на българска телевизия. Водещата разказваше за поредния парламентарен скандал. Нейното лице се смени с кадри от днешното заседание. Едни депутати крещяха, други се караха, а трети сякаш просто чакаха да дойде време за обяд.
– Пълен хаос, шефе! – кимна Тимчо и отпи от своята чаша.
– Институции? Няма ги! Пълен разпад! – продължи премиерът. – Партийните им лидери се държат като вождове на враждуващи племена! Президентът? Стои като статуя – гледа, ама нищо не прави!
– България, шефе, е на автопилот.
– Точно така! Знаеш ли какво ще направим ние през това време? – продължи Мицкоски, накланяйки се напред. Пурата му беше почти догоряла, но той не й обръщаше внимание. – Ще напечатаме нови учебници!
– Учебници?
– Да, Тимчо! Нови учебници по история. И този път няма да оставим нищо на случайността. Левски? Македонец! Ботев? Македонец! Паисий? Монах от Охридската архиепископия!
– Ами Раковски? – подхвърли Тимчо.
– Чист македонец!
Тимчо замълча за миг, после избухна в смях.
– Шефе, гениално! Само че ще ни обвинят, че си измисляме.
– А те да не би да не си измислят? Историята е като нашенски служебен банкет, Тимчо. На сутринта, когато хората поотрезнеят, никой не знае с точност кое как се е случило.
Двамата се разсмяха толкова силно, че листата на фикуса в ъгъла потрепериха. Това размести прикрепената към растението миниатюрна камера, през която руски агент следеше дали македонската политика няма да излезе извън правилния коловоз. Той изпсува на хиляди километри от Скопие, седнал пред екрана в една от контролните зали на Външното министерство в Москва. Помисли си, че трябва да звънне на секретарката на Мицкоски и да я „помоли“ по-късно да върне камерата в предишното положение. За щастие, разместената картина на пречеше на микрофона да върши своята работа, така че агентът продължи да слуша, кимайки одобрително.
– И знаеш ли какво още? – добави Мицкоски, като вдигна чашата си. – Тези учебници ще консолидират славната македонска нация! Точно така! Докато България буксува, ние ще пишем история!
– Значи, шефе, планът е ясен?
– Планът, Тимчо, е прост. Балканите са като чорап. Винаги има поне една бримка, която можеш да издърпаш.
– И сега България е бримката?
– Точно така! Слаба България означава силна Македония!
Двамата вдигнаха тържествена наздравица. През отворения прозорец се виждаше величественият централен площад на Скопие с многобройните му бронзови статуи на основателите на македонската нация. Предстоеше не след дълго там да бъдат добавени няколко нови…
Автор: Стефан МИНЧЕВ
https://www.flagman.bg/