България

Само ден, преди ВСС, чийто мандат отдавна е изтекъл, да реши, че може да се захване с избора на главен прокурор, синът на Цветинка Пашкунова – Николай, е назначен за началник на кабинета на министъра в правосъдното министерство. Вероятно е случайно съвпадение, но майката на младия юрист, е член на ВСС и говорител на съдийската колегия. Тя е от твърдото мнозинство, гласували, че изборът на нов главен прокурор може да започне, въпреки съмненията на юридическата общност в страната заради изтеклия мандат на ВСС.
Николай Пашкунов заема поста, след като предшественичката му Михаела Мечкунова стана служебен зам.-министър на правосъдието. Тя е бакалавър по философия от ЮЗУ „Неофит Рилски“ от 2011 г. и магистър по право от същия университет от 2013 г.
В биографията на Николай Пашкунов, публикувана на страницата на министерството, е посочено, че е бакалавър по право в Хагски университет по приложни науки, магистър по философия в Кеймбридж и има диплома по право и от университе..

Всеобщото познание на обществото за скални манастири и църкви, най-често се изчерпва с Аладжа манастир, Ивановската обител и Алботин. В последно време все по-често се разкриват от експерти или търсачи на древни паметници и други скални манастири и храмове, които не са никак малко в България.
Едно от тези малко познати места е близо до село Рояк в община Дългопол на около 45 километра югозападно от Варна и на 330 километра от София. Скалният манастир е отдалечен на 2 километра от селото в местност, наречена Дженевиз или Генуезката канара на ръба на Рояшкото плато. Комплексът е трудно достъпен, но много впечатляващ.

Според изследователите скалната обител първоначално е изпълнявала ролята на тракийско светилище от III – V век. По-късно през Средновековието се превръща в християнска монашеска обител. В преддверието на манастирската църква и днес могат да се видят надписи, които разказват за основаването на манастира. В тези надписи се споменават имената на двама българските владетели &nda..

В България има много мислещи и свестни родолюбци. Общата картина е печална, но не окончателна. Всеки, който обича България, се бори по своему. Много от нас правят и грешки, заблуждават се, но така или иначе вървим в една посока – спасението на Родината ни. Някои са обвързани политически, други нямат достатъчно информация какво се случва. Други пък са наивни и добри или обратното – цинични и озлобени.
Проблемът е, че трудно можем да се обединим. Често личната неприязън също е пречка. А, и егото, разбира се. Винаги съм казвала, че България е страната на хилядата войводи.
Липсата на базова информация води до заблуди. Както се заблуждавах и аз преди три години. Нещата са много по-ужасяващи от това, което обикновения човек извън политиката предполага. И това налага противодействие.
Ние няма да правим революция. По елементарната причина, че не можем. Няма достатъчно осъзнати жертвоготовни млади мъже за това. А колкото и да са осъзнати и жертвоготовни, старци революция не могат да направят. О..

В моята младост имаше социалистически опити, разбира се нелепи, да се доближат темелите на партията до младежта. Защото младежта е неконтролируема. Винаги във всеки строй. Възрастните им родители бяха (пък и днес са) лесна плячка. Ще ги натиснат от службата, ще ги изселят в Странджа. Ще ги нахокат и готово. Дори по-често се минаваше само със заплахи. Хората бяха умни и разбираха. Но децата им бяха друга работа.
По-умните функционери бяха разбрали, че с тъпи петдесетарски лозунги повече няма как да минат и се започна така нареченото опресняване на пропагандата. Сигурно в архивите на държавна сигурност този процес си има име. Аз това име не го знам затова ще го наричам „фуражкаджийски рок“. По телевизиите наизскочиха разни чичаци, които се правеха на рокери. Говореха за техния бунт пречупен през призмата на партията. Музиката им беше някак лошо създадена от бележити автори печелили по три пъти фестивала за политическа песен „Ален мак“. Държанието им беше някак по..