Дългото писмо
Пиша ти от дома в Княжево. Изглежда от пролетта не съм пращала на никого писма. Навън вече е жълта и червена есен. В небето се носят всички палитри на синьото и сивото, та чак до черното. Тогава то става много бурно – досущ като морето. Представям си, че виси там някъде горе над нас и вълните му се блъскат, докато водата не покапе право към чадърите ни. Намятам зимната жилетка, защото когато ни пускат да излизаме навън в градината, от лекия дъжд и хладния ветрец ми малко е студено. Вътре в стаята ми е сравнително топло. Дори и без печка.
Преди да съм забравила – много ти благодаря за пакета, който ми предадоха. Не се безпокой, общо взето тук съм по-добре, отколкото да съм самотна старица вкъщи, заобиколена от вечно сърдити и шумни съседи. Изключение правят нощите, в които не мога да мигна, защото в главата ми бучат всякакви градски звуци и се прескачат спомени, които се опитват да я напуснат. Но явно не могат. После през деня съм като сдъвкана и изплюта и не знам на кой свят се намирам..